Начало ти е този бряг,
а някъде отвъде – краят:
вода и зеленикав мрак
със йода и солта играят.

Бучиш, бушуваш и кипиш,
вълни разбиваш о скалите,
надигаш се да уловиш
рояка златен на звездите.

Но хващаш писък и крила
на чайки сред вихрушка пяна
и влачиш счупени гребла,
лилави сенки на таляни.

Нерядко, тъмно като нощ,
нахлуло в южната ми стая,
присядаш, сваляш тежък кош,
по твоя дъх да те позная.

От атомите на солта
какъв живот се изработва,
когато връзва те нощта
пред моя бял балкон на котва?

Александър Муратов