Беше ден като всички и слънцето тихо изгря.
После с гръм онемяло, небето от сън се разбуди.
Беше ден за молитва. Нужни бяха две капки вода
да замесят узрялото време на хлебни самуни.
Но животът е сложен. Земята е зейнала паст.
Няма капка вода... Как е суха небесната пазва!
Тъпан нейде простенва и тътне гръмовно, без глас.
Няма дъжд. Все не иде. И жега пълзи на талази.
А последният взор е отправен към Бог за добро.
Той присяда молитвено в жадните погледи, спрели.
Но под тежкия изгрев е луднало диво хоро
от разплетени ризи и дрипави бели къдели.
И денят само в миг, извисил към небето ръце,
на парчета разчупва последната хорска омраза,
като бяла градушка вали и не може да спре –
беше ден като всички, а зейна на рани проказа.
Няма прошка, ни дар, дето Бог милостиво да спрат -
пеперуда безпомощно блъска в градушката тяло
и прегръща с криле тишината на своята смърт...
Беше ден за молебен. Живот. И за всичко останало.
Беше ден като всички. Сега тишината е ад.
И умира в студа пеперудата с бялата пазва.
Но защо ли в смъртта си, животът не гледа назад?
Просто само така, Бог умее с любов да наказва...

Нели Господинова