Не остаряваш ти, а вятърът,
пречистващ тихо твойта къща.
Белее като слънце кратерът,
във който с него се прегръщаш.
Разплакани цъфтят дърветата,
които ти не забелязваш.
Прегърбени шумят моретата,
а небесата проповядват,
измислени се раждат дните ти,
оплели те във свойта прежда
и бавно се топят мъглите ти,
изкъпани в една надежда...

Павел Горинов