Белеят ми косите на главата,
а по лицето вият се бразди.
И колко мои стъпки по тревата,
и колко много паднали звезди.

По колко стръмни пътища съм минал
и колко радости във себе си събрах.
И строг със мен, животът ми премина
със бурен устрем, но и с малко страх.

Но не замрежих ни за миг очите.
Към светлината не обърнах гръб.
И нося във душата си лъчите,
прогонили житейската ми скръб.

И в устрем да превземам върховете,
до болка ме гореше тази цел.
Утехата намирам в стиховете...
Ора със хъс във моя си парцел.

И пак живота иска да ме хапе,
и все се мъчи да ми сложи крак.
Макар сълза в сърцето ми, че капе,
с надежда утрото очаквам пак!

Никола Апостолов