Водата реве. От пробойните адът нахлува.
Пълчища от плъхове кораба първи напускат.
Какви ли сирени коварни сред грохота чуват,
щом бързат да скочат, лишени от родово чувство?

Вилнее небето. А слънцето - просто го няма.
Свисти такелажът, обесил надеждите страшни.
А бордът трещи и крещи като звяр капитанът
и само на Господ сигнални ракети изпраща.

А трюмът тежи. И носът се накланя опасно.
Страхът безнадежден спасителен пояс приготвя.
И няколко лодки изчезват, небето угасва
и жадната бездна засмуква ненужната котва.

Момчетата вече офейкаха: някои - в рая,
а някои - още отчаяно с ада се борят.
На борда останаха шепа безумци накрая,
които не знаят какво със смъртта си говорят.

И кучето - също. Какво, че умее да плува?
Очите му гледат с човешки очи капитана...
Без кораб морето пробита монета не струва,
без жертви морето ревниво е зейнала яма.

А корабът, килнат и смачкан, съдбовно се люшка.
Без него и тях по-добре на света да ги няма -
защото по чуждите кораби гости послушни
ще могат ли някога морските вълци да станат?

... Компасът беснее. А родният флаг като дрипа
свисти - и зад борда акулите чакат спокойно.
И ти ли, Българийо, плуваш с пробито корито,
затиснала с голо сърце всички черни пробойни?

Окото на Господ е фар - и макар че небето
в морето е слязло, а дъното горе се качва,
напред, капитане! Две риби в тъмата ти светят
и копие, в щорма забито, е старата мачта!

Светлана Йонкова