Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата...
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?

Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам...
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?

Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми...

И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.

Диана Янкулова