Пак ме чакаш -
все там,
зад прозореца,
и протягаш ръчица добра -
ти звездица, пробила просторите,
аз - нищожна човешка искра.

Всичко спи!
Само в клоните, голите,
тъжна сянка смирено виси -
тъмен облак се люби с тополите
и луната свенливо гаси.

Всичко спи!
Но будуват сиротните.
Те не казват какво им тежи.
Нощем няма щастливи самотници,
има малки, красиви лъжи.

Димитър Дънеков