Приеми ме, земя, до гърдите си горестни,
а южнякът над мене да вейне с крило!...
Аз се връщам при тебе, разяждан от болести,
с одимена душа, с нажежено чело.

Аз се връщам при тебе. Закони неписани
има още в живота гръмлив, бързотек.
Аз съм болен, объркан. В очите ми слисани
се разхожда в скафандър космичният век.

Разболях се от нерви и атомни стресове,
във кръвта ми се носят петролни петна.
И безсилни са всички мъдри професори -
тишина ми е нужна сега, тишина!

Но разбит е денят ми на яростни мигове
и от тях не остава за теб ни един.
И сънувам поля, небеса чучулигови,
пеперуди и слънце, синчец и пелин...

Приласкай ме, земя, до гърдите си пламенни,
на челото ми мургава длан постави!
Разтопи във сърцето ми лунните камъни,
излекувай ме, майко, с целебни треви!

Друго нищо не искам: зелено мълчание
и южнякът край мене да свири с листо...
Колко просто и колко невинно желание,
ала зная, че най-безнадеждно е то!

Стойчо Стойчев