Изживях те, загадъчно истински
и с наивност се радвах на утрото.
А в очите ти - слънчеви пристани,
се завръщах измислено хубава.

Отначало се влюбих в смеха ти,
а в сълзите ти ставах дъга.
Пожелах си да тичам с дъха ти -
като бриз да помилвам брега.

Не зарових мечтите си в пясъци.
Те ми бяха утеха в душата.
Построявах ти мислено замъци
и покривах ги с нежна позлата.

С теб намирахме Слънце за двама
и си правехме люлка с лъчите.
Но не чувствах, че аз съм призвана,
да съм твоето райско момиче.

Елица Стоянова