Дали, когато първите лъчи
със взлом нахлуят в стаята затоплена
отново ще ми липсваш точно ти
със друг се будя, ала все ми е самотно.
И колко ще ми струва да те нося
дълбоко скрит, ей там, отляво...
когато погледа на влюбен в мене мъж
със своята тъга ме укорява.
Безлични дни и много тежки нощи
и няма намек даже за надежда
нехая колко битки води той,
а повече във себе си се вглеждам.
И не защото толкова обичам
да бъда насаме със своите мисли
аз просто ровя в болните си спомени
и с тях запълвам страшната ти липса.
И няма миг във който да не викам
към Господ, да те махне от сърцето
и всяко ново утро пак си там
докато той ме е притиснал във ръцете си.
Изгубих се във лабиринт от безразличие
и само чудо може да ме върне
към онова усмихнато момиче,
което бях преди да се превърна
в една унила сянка, във светулка,
която гасне бавно през ноември
от толкова несбъднато обичане
изгубих се, копнеейки за тебе.
А ти си смъртна рана и кървиш
и всяка иронична дума е чертичка,
която издълбаваш в мен, да ме боли
душата ми си набраздил, но... те обичам!

felisia