Едно писмо ти пиша от години.
Живее още старият копнеж, но
боя се, че с кръвта ми ще изстине
и толкова изстрадалата нежност.

И бързам все, заспивам с мисълта, че
навярно утре то ще е готово,
че пак ще бликне изворът затлачен,
ще забълбука пеещото слово,

и виждам някой скромен стих, облечен
на думите с красивата позлата...
А все така посрещам всяка вечер,
загледан на деня през перилата.

Съдбата две посоки отреди ни,
въртят се дните - остаряла плоча,
и все го пиша, толкова години...
А няма никога да го започна.

Ангел Атанасов