Нощта дълбока тръгна си, денят е надалече,
блуждаят още сънища и звук не се дочува.
На изток се роят звезди в мъглата млечна,
звезда зове зората в небето да изплува.

От нечии очи роса със дъх на мед
шурти в тревите тъмни, за блян на пеперудите,
за този час на изгрева цветята тихо шепнат,
целуват се в ръжта с метличината будна.

По склонове и хълмове лежат селца гърбати,
попили тишината, във времето потънали,
като юнак огромен възправя се гората -
със вежди - сивкав мъх, с коса от облак тъмен.

Отвориха се вече вратите под земята,
пропя от дълбините петел един самотен,
и като лебед вдигна се от блатото мъглата,
със белоснежен пух поръси заревото.

Земята - синкав дим, снижи се кротко в изгрева,
нощта загреба някъде с невидимо крило,
и ласкавият ручей отмерено и жизнено
запя молитва свята в сребърен псалом.

Животът сякаш няма го, а пак трепти навсякъде
замря кръгът на времето, то сбъдна своя сън,
зора се ражда, близко е и чудото очаквано:
ще падне лист-звезда и лист ще стане Слънцето.

Алексей Ганин