В спотаения свят, запокитен в отровни клисури,
дето пъклени сенки душат в зъби зли Любовта,
сам и светъл, със думи Поетът безгрижно рисува
небеса доверчиви, слънца и лазурни цветя.

И криле си рисува Поетът, а после, невинно
ги намята на рамо и тръгва през тръните бос.
А крилете огромни чертаят пътека в пустинята -
там, където преди векове е преминал Христос.

И по стъпките бели покълват звезди и надежди,
перуникови мълнии разтопяват пустинния прах.
А словата-слънца най-вълшебния пъзел подреждат,
разпилели страха до самия космически праг.

И под светлия поглед на тихото слънчево чудо
онемелите сенки се стапят без шум, без следа.
А светът се надига на пръсти, в зората събуден,
по пътеката бяла поема, пречистен и благ.

Мима Иванова