В жаравата на вълчи времена
танцувам пак, прегърнала икона,
нагазила в коварство, суета,
а мислите – под трънена корона.
Докосвам с чело залези, зари –
ненавист люта пука под нозете,
изгаря ме, ранява и боли...
Божествената промисъл ми свети.
И реже всяка стъпка подлостта,
ала пред нея ничком аз не падам.
В безсилен гняв да стъпче дързостта,
жарта под мен превърнала е в клада.
На стълб позорен вързана горя,
но истината в мен не са сломили.
Сред пламъците никнат ми крила –
за следващия танц събирам сили...

Антонина Димитрова