Събирам си небе и нощен вятър.
Строя си разни мостове от тях.
Отвъд морето чака ли ме някой?
Оттатък залезите има ли цветя?

Понякога съм синя и си вярвам,
че аз съм бриз, а ти си моето море.
И звездопадно как се утаявам
във най-ранимото на твоето сърце.

В най-тихите ти сънища живея.
Луната знае всичките ми имена.
Небето е лилава орхидея.
Къде ли спят изгубените хвърчила?

От много дъжд на есен заприличах.
Прозирам като ехо от камбанен звън.
Във сънища най-лесно те обичам.
Понякога дори ми стига да съм сън.

Селвер Алиева