Защо сънувам всяка, всяка нощ
разхвърляните дрипи на съдбата,
които, може би, не струват грош,
но в тях се вре, несретница, душата?

И бродя из гори, по тесен път,
където всичко ми е непознато.
Но аз видях - дърветата вървят!
И се превърна езерото в блато!

А хората - в тях явно разпознах
на сенките отминали очите!
Не зная жив ли или мъртъв бях -
аз никого за нищо не попитах!

А те от векове ли бяха тук,
че се разбираха за всичко братски
и никой не видях да плюе друг -
навярно съществуваха чрез ласки?

Сънуваме! Душите ни не спят!
В безкрайността ли с часове се скитат?
Че сънищата са ни втори свят
виновни ли са за това душите?

Тодор Лицов