Гласът ми осквернява тишината
на някакво измислено небе,
крепящо се на мигла от Луната,
във млечните зеници на слепец.

Изгубена в усмивката на пътя,
избелен като ленено платно,
пак търся Едноок, да ме упъти
към щастието, вързано на сноп

в лъчистата градина на душата ми,
под ябълката, цялата във цвят,
що няма плод. От рошавия вятър
по кожата ми кичури валят.

И цялата покриват ме с дантела
от звезден прах, листа и празен шум.
Заключена в небесна цитадела,
замлъквам като ехо след куршум.

И дишам, просто дишам тишината,
останала във Космоса след нас.
На чисто ще се учим със зората
да казваме: „Обичам те!” на глас.

Цвета Иванова