Капки носталгичен дъжд
по лицето ми се стичат.
Всеки път един и същ
спомен в мислите ми тича.

Някакво поле с цветя
грейва в мътния ми поглед.
Банда палави деца
с луди крясъци се гонят.

Вятър роши със ръка
непокорната ми грива.
Цялата съм свобода -
окрилена и щастлива.

Но внезапно рукнал дъжд
бандата ни разпилява
и осъмвам изведнъж
странно тъжна и голяма.

Времето като порой
детския ни смях отмива,
а светът мълчи в покой
и не помни, че ни има.

Катерина Кайтазова