Когато виках "Да", а ти със "Не-то
ми удряше шамари до безчувственост,
разделях се със своето последно
доверие, превърнато в безжизненост.
Избягах там, където тишината
припомняше ми как се полудява.
И драсках с нокти кърваво луната,
която всеки миг... обезлюдява.
Когато се завърна - като писък
неканен - във душата ми да ровиш,
онази обич беше безприсъствена.
Останало ти бе... да празнословиш.
Тогава бях щастлива, че съм себе си.
Ръцете ти във моите... изстиваха.
За сбогом те погледнах... бе красиво...
Очите ти във моите... умираха!

Кремена Стоева