Смъртта живее някъде наблизо
и често навестява моя дом.
Лежи във хола черната ѝ риза
по-тежка от оловен небосклон.

Без глас ридая, болката е хищна,
оглозга и последния ми стон.
Сега живея само от въздишки
и хлипове. Не виждам хоризонт.

Защото във очите ми е мъртво -
стени от мрак, небета от печал -
край тях единствено страхът се свърта
с лице от восък, с длани от метал.

И шепоти, и шепоти, и шепоти
от ниското прииждат, от пръстта,
а ехото им, призрачното ехо
посипва се безпаметно в нощта.

frezija