Душата ти до болка е във мене!
В очите ми таи се твоят смях.
(Ранена от инфарктното ни време,
отдавна да обичам се боях.)

Но ти си тук. И дишаш мълчаливо.
И гледаш ме с усмивка на уста.
От думите ти жаждено отпивам.
По детски се усмихвам на света.

Не ме вини, че днес съм по-различна.
Дано поне съм малко по-добра.
(Щастливо от очите ми се стича
една кристална, мъничка сълза.)

Не ме целувай! Стига ни луната
изгряла - светъл лъч за през нощта.
По стъпките - симфония позната,
ще знам, че си пред входната врата.

Не ме докосвай! Други преди тебе
изпъдиха душата ми навън -
сиротна, опустяла, непотребна,
присвила се от падналия гръм.

Не ме притискай! Стигат ми сълзите,
проливани за всеки грешен мъж.
И никога за никого питай -
обичала съм някога. Веднъж.

Дари ми само своя отпечатък.
Чертите си във моето сърце
гравирай и след туй предай нататък
със силните напукани ръце.

Запей ми само тихо песента си.
Мелодия, преплетена в нощта.
Във ритъма докрай да се потърся,
намерила звука на Любовта...

imperfect