Ветровете не бяха това, за което се молехме.
Само кораби искахме ние - красиви и дръзки.
Може би затова днес останахме боси и голи,
затова се разбягахме, сякаш от бомба разпръснати.

Тази нощ съм отново в градчето, в реката нагазило.
Тук строихме си кораби - виждам ги сякаш в просъница.
Всичко пак се повтаря - с младежките празни фантазии,
със девойките влюбени, с дългите нощи безсънни.

Колко тъжно и страшно е сам да останеш на сушата
край красивите скелети, времето стръвно захапало,
да си конникът, който веднъж даже не е препускал,
а животът да бъде за теб вечно утре и някъде.

Може би аз съм длъжен да стана, плетейки краката си,
да отида, да седна на тяхната маса неканен,
да им кажа „Красивият кораб е цяло нещастие”,
та дори да ме вземат за луд или пийнал нахалник.

Да протегна ръка, да посоча във мрака пред кръчмата,
дето нашите кораби гният с пречупени мачти,
да им кажа, че всичко в света все едно е и също
и че те днес се газят така, както ние се мачкахме.

И притворил очи, да мълвя разтреперен за вятъра,
дето трябва да хванат, било то с ръцете си голи...
Да не стане и с тях като с мене и мойте приятели -
ветровете не бяха това, за което се молехме...

Ангел Атанасов