А той по ръбчетата си е много остър.
(Живее на перваза на търпимост.)
И сложното при него става просто,
граничещо с човешка поносимост.

Пък аз си имам много светове.
А той в един си пише правилата.
И доста често сякаш е дете,
прибиращо комети във душата си...

Пък аз съм много някаква такава.
А той е точно колкото такъв.
Когато във безкрая се забравя,
от раз намира верния ми път...

Пък аз съм все отнесена от вихъра.
И простото при мен е адски сложно.
А той е тих. И даже без да пита
спасява ме от мойта невъзможност...

Но всеки миг със него е Живот.
От истинския, дето се запомня.
По ръбчетата слагам му любов.
А той пък ме лекува от бездомност...

И как да кажа, страшно се обичаме.
И той, и аз, и просто Ние впрочем.
Понякога се чудя на какво прилича
така да съм щастлива... До безсрочия.

Мира Дойчинова