Бог е проронил сълза и ме чувства,
мен, прашинката щастие смахнато.
Щом сълзите отмиват тъгата и лустрото,
мога да светя сапфирено в лактите
на поредно предателство впримчено
в сетивата ми, спрели пътя за връщане.
Няма защо красноречно да клинча...
Пред безкрая ми трябва прегръщане,
ако ще да стегне до кости нездрави,
да сподави илюзии в кошница скъсана.
Да ми хвърли едно ехидно „Наздраве!”
за болката, която безсилно ще пръсна
с фойерверки по пладне, за да бледнеят
в небеса от наивност и неразбиране...
Бог пророни сълзите си в мене и зреят
с толкова щастие, че цяла прозирам
като къща за празник отвътре изкъпана
с шампоани от слънце, с ветрове и порои.
Е, тревата на двора малко е стъпкана,
но сълзите на Господ по нея са мои!

Михаела Алексиева