За думите, с които те рисувах.
За смисъла, останал като блян.
За тръпката, поискала да плува
в дълбокото на твоя океан.

За срещите ни - краткост мигновена.
За чувството, което премълчах.
За чудото, че беше съкровена,
когато бях до тебе, и не бях...

За твоето отсъствие в покоя.
За всичките ми тъжни страхове.
За странната далечност на прибоя,
и болката, която не зове...

За пясъка, изтрил среднощни стъпки.
За гларуса, потънал през мъгла.
За чайката, която ме изкъпа
от плясъка на своите крила.

За оня миг, когато си замина,
подобно сън, от утрото смутен -
в ръцете ти останах раковина
и нека тя напомня ти за мен.

Ясен Ведрин 

Да....боли