За ден от юг до север с влак ще я измина,
ще донеса в косите си от Варна златен пясък.
Орли огромни ще кръжат над мене с мощен плясък,
ще ме опие Мелник с гъстото си вино.

А дълго трябваше да слушам омагьосана
легендите за чуждите земи, за да прогледна:
не е по хубост моята България последна -
очи да имаш само и сърце да носиш.

От камък и дърво над костите бунтовни
поставяше родът ми знак, че тука е светиня:
така полагаше изстрадалата ми родина
на бъдещето си най-трайните основи.

България - това е в този свят тревожен
надежда и закрила, въздухът насъщен, хлябът
и мисълта, че за да бъде вечна, всеки трябва
в градежа ѝ висок свой камък да положи.

Иванка Павлова