И пак сме с теб в опушен ресторант.
Стените се пропукват от мълчание.
Безмълвни сенките по празния таван
попиват две абсурдни очертания.

На масата – забравени цветя
са знаци за реалната фаталност.
Мигът измислен, който ни събра
сега ни гледа – кратък до баналност.

Сега като съдби един до друг,
слепени от нелепата случайност
във виното удавихме до звук
напъпилата, крехка всеотдайност.

И любовта от глътката по-кратка
разсипа се на гърбави вини.
Приведе се и път пое нататък
с бутилката с удавени души.

Емилия Николова