Искам да те чуя в тишината,
посред нощ, внезапно, някой ден.
Моля те, спусни се като вятър,
обгърни ме с облак позлатен!

Запали ме сутрин със червено,
изсипи ми нощем звезден прах.
Нека всичко ни е позволено,
за да се докосваме без страх.

Истинска съм. Толкова ли искам?
А дали ме виждаш тук сега?
Може би... но аз поемам риска,
с теб да съм далече от брега.

Ще се носим двама над вълните
и ще мерим с корабите сили,
а когато бурите връхлитат,
в дълбините ще сме се покрили.

Чакам те, макар и изтощена
от безкрайни приливни вълни.
Ти ще бъдеш мое вдъхновение,
аз – пристанище във бурни дни.

Зоя Господинова