Когато вятърът пристегне
косите ми на плътен възел
и мислите ми роши с двеста,
животът ми – в разбъркан пъзел
превръща се и не налучквам
парчетата със сини връхчета
и с тишина на мак в основата,
изгубвам птиците от ръста си.
Тогава се прибирам в къщи,
душата си превързвам с „миличка“,
сълзите в „силна си“ избърсвам
и цяла в обич се увивам,
кръвта пречиствам от излишества
и само нужното остава –
любимите да са усмихнати,
на себе си да съм си тайна...
Когато пътят е неясен
и търсят свраките сърцето ми,
тогава ми отключваш стаята
с прозорче само към небето ти.

Sanvali