Неземна е душата и не ражда,
привържат ли я тук, да не отлита.
Но кой разбира тихата ѝ жажда
в невидимата ѝ черупка скрита?
Всесилна младостта е, и жестока:
към себе си обърната е само.
Аз търся прошката ти,
но пространство нямо
влече ме смътно в своята посока.
Не съм те доразбрал приживе, вгледан
във себе си, ала сега потайно
на твоето мълчание безкрайно,
изпълнено с достоинство, съм предан.
Обичал съм те, без да забележа,
че бил си покорен а не покорен.
Че ако в мен се е вселил копнежа,
във теб е нейде неговият корен.
И чак сега разбиране двустранно
ни свързва и предпазва да греша...
И търсим с тебе, търсим непрестанно
зареяната някъде душа.

Атанас Звездинов