Не знам защо така се страхувам
от прегръдките ти зовящо жадни –
та, най-хубавото на всяко пътуване е
да се завърнеш в горещо пладне,

когато сял си и си пожънал,
но слана още не е сланила,
все още палиш и си присъда,
повече бъдеще, по-малко минало,

когато знаеш, че си научил
кое е важно, кое безсмислици,
повече дал си, малко – получил,
полуусетил какво е истината,

почти привикнал със пътя стръмен,
който на припек не се показва,
Голгота що е, венец от тръни,
какво е обич и как се мрази,

и как се стъпва, като в просъница,
буден, сънувайки с други прокажени,
твоята воля, последна съднице,
все по-бленувана и пресметливо хладна.

Знаеш с точност – до милисекунда –
кога ще вкуся от твоите ласки.
Ти си все тук. И ще ме събудиш
да пием с тебе, свалили маските.

Полупияна ще осъзная:
човек, човек е, ако пътува.
Но се завръща, все пак, накрая.
Почти реално, почти сънувайки...

Маргарита Зидарова