Сред грижите в човешките пустини
захвърлил и мечтите си, и мен,
ти спомняш ли предишните години,
ти спомняш ли си паметния ден?
Премисляш ли понякога, кажи ми,
как с детска вяра в тебе в оня час
аз своя жребий взех от теб, любими,
и как без страх обрекох ти се аз?
Мигът бе свят, с небесно провидение,
във който аз, обзета с порив лек,
изрекох със неволно убеждение:
— О, вярвам ти! — А ти бе чужд човек.
Мигът, дошъл от рая на земята,
беди каквито да го сполетят —
тъй както спи във кремъка искрата —
ще спи в изстиналата вече гръд.
И нашта тайна и след много време
ще свети със неземна светлина
и ще живее светлото ѝ семе,
и ще разцъфва в другата страна.
Ти спомняш ли си как в шума на бала
аз ти се клех сред блясък и лъчи,
душата ми как беше затрептяла
и как искряха моите очи?
След толкова превратности световни
и толкова житейски съсипни
в сърцето си минутите любовни
дали непроменени съхрани?

Каролина Павлова