Като магия ще дойдеш най-накрая.
Ще наредя масата, двете чаши,
ще запаря очакването, ще прецедя чая
от надеждите лятно-прашни.
Ще претегля внимателно да не объркам
дивата плахост с питомна дързост,
ще дозирам мълчанието и колко стръка
обичниче ще ни свържат. Не бързай!
Да не би смеха на синята жлъчка
да затъми луната на нашата среща
или пръстите на невена, несръчни,
подпалят слънцето и стане твърде горещо,
или прозорливите очи на глога
те накарат в мен да се вгледаш...
Ако извървиш погледа ми, ще мога
да тръгна и в мрака със тебе,
да излекувам звездите с живовляк,
да полетя с вълшебната пара на чая,
докато стана влюбен облак...
Нали не си се отказал, не си се отчаял?!
Но се чудя колко броя да сложа
от сърчицата на овчарската торбичка
да поберат по възможност
и стряхата на моето „обичам”...?

Тотка Савчева