Той прилича на мен. Но е само
по-красив и по-силен от мен.
И върви все до моето рамо
и в беда, и в безоблачен ден.

Аз без него за миг бих загинал,
паднал бих на живота в калта
или бих непременно загинал
в най-ненужния край на света.

Той е винаги нейде пред мене,
все забързан, все млад и крилат.
Подир него вървя устремено,
но съм винаги нейде назад.

Искал бих да го стигна. Набирам
сили, крача... Но трепвам смутен
и тревожно тогава разбирам -
би угаснало нещо у мен.

Разгоряната моя жарава
би угаснала в моята гръд,
моя устрем би секнал тогава,
дотежал ми би дългия път.

Скоростта си със него отчитам,
всяка негова крачка ловя:
той избърза - тогава политам,
крачи той - аз задъхан вървя.

Ще го стигна. Да спирам не бива,
спра ли - моя живот ще е спрял...
И върви, и напред все отива
устремения мой идеал.

Али Керим 

А животът е прост. Като риза на ангел.
Като детски въпрос. Като плач след предател.
Като водка без лед. Като спомен за болка.
Като плачещ тромпет. Като валс без посока.

Като вълк - единак без луна и без зима.
Като женска снага, уморена от взимане.
Като тих земетръс от разместени чувства.
Завещай ми любов. Другото ще изкупя.

Мария Лалева 

Дървото се опитваше отрано
със своя корен да се раздели.
То мислеше, че вече е пораснало,
че синият простор е вечно син,
че корените пречат му да диша
и оковават устрема му горд,
а времето безпаметно изтича
през чашата, наречена „живот”.

Във корена кипеше мъдра болка,
стаена или бликнала сред гняв.
Не можеше да осъзнае колко
творецът бил е прав - или неправ -
когато е създавал синовете,
за да напуснат своите бащи
и само във кръвта им - като в цвете -
скръбта на корените да тупти.

Кръвта обаче дълго не прощава.
Настъпва онзи миг неотменим -
обречен своя син да не забравя,
в баща да се превърне всеки син.

Марина Матеева 

Небето се отвори и надникнах
в отвъдното на своите мечти.
Прегърна ме разцъфналата вишна
със аромат и слънчеви лъчи.

Денят си беше същият. Еднакви
градината и розовият храст,
тревата по-зелена, по-приятна
бе ласката на вятъра със нас.

Дори страхът ми стана по-различен
от неизвестното след този миг.
Създадени сме, за да се обичаме
и да усещаме, че сме добри.

След края на деня започва утре
чрез нова дума и различен свят -
ще ни направи може би по-мъдри -
като дървото, цялото във цвят.

Мариела Конова 

Аз съм стъпката ти накриво,
на дъното на зеницата песъчинка.
Имам нежни криле, имам жило.
Кактус съм сред цветна градина.

Танцувам по покриви, луда съм,
надничам в прозорците някога,
по завесите ти рисувам заблуди
и през глава хуквам обратно.

Стъписвам те, стряскам покоя ти
и съм луда, луда за връзване.
Обичам и мразя, и моля се...
Гледам в очите ти и се сбъдвам.

Немирна съм понякога и различна -
да не омръзна на себе си даже...
А сега се държа неприлично!
Ще дойдеш ли... да ме накажеш?

Маргарита Стефанова