Спасявам те от огнения взрив,
почти стопил е божиите клетки.
Оттеглям се във образа си сив,
за да платя и тази твоя сметка.

Видение ли – не, просто живот,
изтича и се влива безконечно.
Изгубих много, но очаквам от,
от времето една секунда вечност.

Не стига по човешки, трябва свръх ...
и себе си от нещо да лишаваш.
Спасявам те до сетния си дъх,
а ти кога, кога ще ме спасяваш!

anastasia73 

Тъмна нощ.
Бегли образи светят;
мен визират,
извират отвъд.
Моят двойник
нашепва куплети.
Моят двойник
зове ме
на път.
Пряко нивите,
пряко лозята
чак до морските
бесни вълни.
Той ми грабва
могъщо ръката
и прекрачва
мъртвешките дни.
Той е дух.
Той е тъмна реалност.
Той е всичко,
което не съм.
И подпалва
добрата баналност.
И взривява
спокойния сън.
С мен се кара.
Вълнува се.
Вика.
И минира
невзрачния град.
И възкръсва
у мен ученика
тъй скандален
и дързък,
и млад.
Отлетява
самата представа
за спокойни,
достойни дела.
От скандалната младост
остават
тежки пранги
и мъртви крила...

Иван Атанасов 

Безгрижното лято прекрачи вратата.
Излетя, изгоря, като стих недописан.
Гръб обърна ми и подсвирна с устата
и остави света ми самотен и слисан.

Не ме искаш ли лято? Не бива ли?
Виж, оставяш ме тъжна и жадна...
В колко нощи със теб сме заспивали
във прегръдка до кръв безпощадна!?
А сега си отиваш! Оставяш ме значи!?
Да съм мъка и обич, и копнеж на кълбо!...
Твойта клетва във малкото слънчево зайче
е била на игра!? Но защо? За какво?...
Погрижи се за мен, мое слънчево лято!
Обещай да се върнеш, излъжи ме поне!!
Подари ми за спомен прегръдка, с която
да завивам моите есенни рамене...

Аgain 

Мъжът на четиридесет премина
онази златна възраст на Христос,
затуй не мери греховете с крина
и раят му изглежда под въпрос.

Мъжът на четиридесет не гине
в продажен тил, в задкулисни игри.
Той е строшил рекордите на Гинес,
щом челяд в страшно време коландри.

Мъжът на четиридесет не бори
днес мелници, но и държан на връв
той ще прескочи чуждите стобори,
за да припали тъмната си кръв.

И от Сизиф навярно по-препатил,
не гледа на нещата през перде:
той сам избира кой му е приятел
и този, който ще го предаде.

Мъжът на четиридесет все в дълг е
или така се чувства, раздвоен.
От кръста му захвърлен, не след дълго
за птици къща някой ще скове...

Ивайло Терзийски 

Зад миговете на пропитото очакване
се настаниха недохранени въпроси.
Един след друг беззвучно заваляха
и тишината като спомен се износи.
След тях остана изтънялото търпение,
потънало в тревогата си мълчалива.
Зад всички бледи сенки от съмнения
една безпомощност стаена се е свила.
Нахранени с първичната си сляпа сила
са думите. Преситени мълчат доволно.
Надеждата е жаждата ни, чашата изпила,
разбрала късно, че водата е отровна.
Ще се прикрием зад мъгли неизвървяни,
през тях провала на телата не личи.
Невидими са още незарастналите рани,
ако не можеш да ги виждаш без очи.
Сега мълчиш. По устните едва чете се
последният пресъхнал шепот на тъгата.
Следата сън от светлината не понесе
и си отива тихо, като сянка непозната.

yoro