Той прилича на мен. Но е само
по-красив и по-силен от мен.
И върви все до моето рамо
и в беда, и в безоблачен ден.

Аз без него за миг бих загинал,
паднал бих на живота в калта
или бих непременно загинал
в най-ненужния край на света.

Той е винаги нейде пред мене,
все забързан, все млад и крилат.
Подир него вървя устремено,
но съм винаги нейде назад.

Искал бих да го стигна. Набирам
сили, крача... Но трепвам смутен
и тревожно тогава разбирам -
би угаснало нещо у мен.

Разгоряната моя жарава
би угаснала в моята гръд,
моя устрем би секнал тогава,
дотежал ми би дългия път.

Скоростта си със него отчитам,
всяка негова крачка ловя:
той избърза - тогава политам,
крачи той - аз задъхан вървя.

Ще го стигна. Да спирам не бива,
спра ли - моя живот ще е спрял...
И върви, и напред все отива
устремения мой идеал.

Али Керим 

А животът е прост. Като риза на ангел.
Като детски въпрос. Като плач след предател.
Като водка без лед. Като спомен за болка.
Като плачещ тромпет. Като валс без посока.

Като вълк - единак без луна и без зима.
Като женска снага, уморена от взимане.
Като тих земетръс от разместени чувства.
Завещай ми любов. Другото ще изкупя.

Мария Лалева 

Дървото се опитваше отрано
със своя корен да се раздели.
То мислеше, че вече е пораснало,
че синият простор е вечно син,
че корените пречат му да диша
и оковават устрема му горд,
а времето безпаметно изтича
през чашата, наречена „живот”.

Във корена кипеше мъдра болка,
стаена или бликнала сред гняв.
Не можеше да осъзнае колко
творецът бил е прав - или неправ -
когато е създавал синовете,
за да напуснат своите бащи
и само във кръвта им - като в цвете -
скръбта на корените да тупти.

Кръвта обаче дълго не прощава.
Настъпва онзи миг неотменим -
обречен своя син да не забравя,
в баща да се превърне всеки син.

Марина Матеева 

Небето се отвори и надникнах
в отвъдното на своите мечти.
Прегърна ме разцъфналата вишна
със аромат и слънчеви лъчи.

Денят си беше същият. Еднакви
градината и розовият храст,
тревата по-зелена, по-приятна
бе ласката на вятъра със нас.

Дори страхът ми стана по-различен
от неизвестното след този миг.
Създадени сме, за да се обичаме
и да усещаме, че сме добри.

След края на деня започва утре
чрез нова дума и различен свят -
ще ни направи може би по-мъдри -
като дървото, цялото във цвят.

Мариела Конова 

Аз съм стъпката ти накриво,
на дъното на зеницата песъчинка.
Имам нежни криле, имам жило.
Кактус съм сред цветна градина.

Танцувам по покриви, луда съм,
надничам в прозорците някога,
по завесите ти рисувам заблуди
и през глава хуквам обратно.

Стъписвам те, стряскам покоя ти
и съм луда, луда за връзване.
Обичам и мразя, и моля се...
Гледам в очите ти и се сбъдвам.

Немирна съм понякога и различна -
да не омръзна на себе си даже...
А сега се държа неприлично!
Ще дойдеш ли... да ме накажеш?

Маргарита Стефанова 

Там някъде дълбоко в мен звучат
на детството възторжените ноти.
Напомнят ми, че някога светът
не се въртеше с тези обороти.

И всеки миг бе пълно изживян
и тъй различен в свойта хаотичност,
когато всяка мисъл беше блян
и търсех своя смях, а не практичност.

Звънтят и шепнат ми за онзи дъжд,
внезапно плиснал се в нозете боси.
За зрялата под знойно слънце ръж.
За аромата, който с люляка се носи.

За ромона на малката река,
снага извила гордо над Пирина.
За бялото кокиче над снега,
напомнящо, че зимата отмина.

За гроздето под старата асма
и сладостта на алените дини.
За чувството на кротка самота,
докато реех взор сред небесата сини.

За лятото, потънало в мечти
от музиката тиха на щурчето.
За всичките онези чудни дни,
които тъй са скъпи на сърцето...

Звучат дъблоко - някъде във мен
нашепват ми във нощите безлунни
и в хода на препускащия ден,
че живи са мечтите многострунни...

Магдалена Василева 

Бях диво цвете в питомна градина,
и сладко таралежче на кълбо,
бях и трофей, положен пред камина,
и голо птиче... без гнездо.

Бях топъл полъх в хладно време,
и снежна буря, брулеща върха,
бях лек товар и непосилно бреме,
и млада, крехка, плачеща върба.

Бях нощен крясък на ранена птица,
и светъл ангел със изгубени крила,
бях изгрев, залез, трепкаща Зорница,
и плачещ облак в тъжни небеса.

Бях странен шепот в скрина сгушен,
и приказка разказана насън,
бях призрак в храма изтърбушен,
и стон, и вик: – Аз искам вън!

Бях всичко... вятър, смях, стенание,
частичка истина във хапеща лъжа,
бях глътка джин, преглътнат в отчаяние,
сега съм твоя... с теб ще съгреша.

nezemna 

Заминаха чедата ти, пропъдени,
повлечени от мътния въртоп.
Но аз оставам тук. И тук ще бъде
последният ми дъх и моят гроб.
Завинаги при тебе ще остана.
Все някой трябва да те утеши
за твоите несправедливи рани,
за хилядите стъпкани души,
за кръста, който търпеливо носиш,
за твоите покруси и беди...
И ще кънти докрай у мен въпросът
кой този жребий зъл ти отреди -
чедата ти да бъдат тук излишни,
преглътнали горчивия си хал,
и само твойте белоцветни вишни
да ронят дебеляновска печал?

Людмил Стоянов 

Аз вярвам безгранично в Любовта!
В онази, Истинската, за която –
за теб преминах огън и вода
и още пазя като нещо свято!

Аз вярвам в споделената Любов,
която ни дари с прекрасна рожба!
За нея аз на всичко съм готов,
но тя един-единствен път спохожда!

Аз вярвам в невъзможната Любов,
която не брои какво раздава –
тя ни разкрива хоризонта нов
и с лудост ни опиянява!

Любомир Попов 

Едно листо със пролетна човечност
протегна длан към слънчеви лъчи.
В любов заклехме се за цяла вечност.
Повярвах ти. Повярва ми и ти.

И лятото навлезе във душите
със пръските солени на море.
Говореха вълните със звездите
от нашето измислено небе.

А после есента със хладни пръсти
започна да рисува реквием.
Мъглите заприиждаха по-гъсти...

Изстина огънят във теб и мен.
И зимата студено ни прекръсти
на безлюбовни хора в този ден.

Любка Славова 

Край храсталак приседнахме в тревата.
При срещата ни в тая горска стая
в очите ти оглеждах небесата
и търсехме на вечността безкрая.

Две пъстри птички в нежен миг смутени
отлитнаха към други храсталаци.
Като вълни – тревите некосени
Завързваха над морска бездна знаци.

Не те докоснах. Гледахме се с трепет
и нито дума тук не беше нужна,
вселената ни залюля със шепот,
покри ни с плащеница теменужна.

Когато за ръка поехме двама,
зад нас остана сякаш празна лодка,
стаила гънките на твойто рамо,
дъха на твоята усмивка кротка.

Тревата утре пак ще се изправи.
Изплашените птички ще се върнат.
И тая среща – да не се забрави –
в неповторима песен ще превърна.

Лъчезар Станчев 

Но животът не е магистрала,
с много остри завои е слят.
Зад едни дебнат скръб и провали,
завист алчна и ревност стоят.

А зад други завои - успехи,
слава бурна, богатство и власт,
наслаждения, светски утехи
и, разбира се, огнена страст.

Не е само - роди се, изчезна,
трябва още - достоен бъди!
И дали ще е лош, или звезден,
е животът ни неповторим!

Да твориме живот ни е нужно,
да го пълним с мечти, с добрини,
да подкрепяме близки и чужди
и към щастие да се стремим!

Няма спирки по пътя житейски,
с лозунг силен: „Без страх и без грим!”,
без лъжи, хитрини и злодейства
през живота си с чест ще летим!

Не е прав път животът, аз зная,
че е преход нелек всеки час.
Но след родния праг чак до края
този път е отсъден за нас.

Леонид Зеленски