Този - моят народ -
е подгънал коляно на кръстопътя.
Белег ог петолъчка на калпака му още личи.
Сова в душата му - все нещо загадъчно мъти,
сянка хиляда и триста годишна -
в смуглите му очи.

Кой не е минал оттука, кой не го е нахокал,
кой не го е погледнал надменно-студен
през дим на чибук,
през стъкло от монокъл,
през бутилка от водка,
през прозорец на апартамент...

Той стои. Той си трае. Дори и не иска да помни
как е пял под бесило,
как врага си е срещал “на нож”.
Все му се струва, че чужбинските стомни
са по-пълни
и по-звездна е чужбинската нощ.

И преметнал каиша на битието си честито,
тегли и тегли го под неясното висине.
И се чуди какви ли били са главите,
които презираха своите рамене.

Янко Димов